07/10/2022
Това, че преди 12 месеца по същото време тези клони бяха все още закрепени към франджипани дървото в австралийската ни градина, сега ми се струва просто невероятно. Все едно вчера беше, когато отрязах две голи пръчки без нито един лист, оставих ги на терасата, за да поизсъхнат, а на 16.10.21 ги прибрах в куфара си и полетяха към Швеция…
Едно от първите неща, които купих след пристигането ни тук, бяха саксии с пръст, за да забода треволяците, дето бях повлякла. Казах им 2-3 заклинания на кенгурски български, напръсках ги със северна вода и се зачудих дали изобщо има шанс да оцелеят.
Първото франджипани листче се показа буквално 2 седмици по-късно (което и до днес не знам дали е ботанически възможно), а в края на ноември всяка сопа се беше окичила с миниатюрни листа, за моя най-възторжена изненада.
Вярно, че напуснахме Австралия в разгара на пролетта и франджипанито пред вкъщи тъкмо щеше да се раззеленява, обаче аз все пак очаквах, че ще е нужно повече време за прихващане и адаптация от екзотичен към по-мрачен климат.
Нищо подобно, както се оказа. От плахи пръчки през ноември, през януари в саксиите вече имаше по едно истинско малко дърво, отрупано с листа и жълто-бели цветове. Всеки, който е виждал и помирисвал франджипани с личния си нос, навярно ще се съгласи, че това е аромат от Рая.
В продължение на поне 5-6 месеца цъфтяха като пощръклели тези ми ти новодомци, а сега спряха да цъфтят, но заплашват скоро да превземат поредните саксии, в които ги преместих. Отскоро почнах да ги пръскам и с масло от нийм, понеже четох, че доставяло голяма радост на всякакви растения и цветя, а и борело двеста вида гъби, болести и въшки.
И всичко щеше да е чудесно с моята избуяла франджипани градина, в която много обичам понякога да си мисля и седя (или само да седя), ако не ми беше хрумнало, че мимозите ми може да са малко самотни. Давам всичко от себе си, за да не чувстват носталгия и дори понякога им свиря на диджериду, но само като си спомня в каква жизнерадостна пъстрота са родени и какви невероятни птици изнасяха концерти върху клоните им, и ми става мъчно. Колкото и да е красива гледката им в момента, сто процента скучаят.
И затова взех важно решение. Ще превърна цялото най-южно, топло и светло пространство вкъщи в екзотична градина. Ще избера и довлача всякави дъхави, редки или тропически творения, които хем ще правят компания на франджипанитата, хем ще ми помогнат да доразвия знахарските си умения.
Направих списък с най-благоуханните храсти и дървета, и ги затърсих в интернет. Започнах с пачули. До преди месец не бях се сблъсквала с живо пачули, но едни приятели ни заведоха на тропическа вечеря в една ботаническа градина в Швейцария и там се влюбих в аромата на това растение. Оказа се, че не е лесно да се опачули човек, но след няколко седмици издирване, най-после се докопах и сега с нетърпение чакам. Явно не е популярно да се отглежда пачули в Европа, което ме наведе на мисълта, че когато порасна, може да си основа пачули ферма. Ще развъждам не само миризливи клонки, но и всички онези гъби, китки и билки, за които от векове се знае, че са полезни за тялото и ума, но които бавно изчезват от общественото пространство. Или някой ги изчезва, кой знае…
Както и да е. В моята аграрна енциклопедия пише, че пачулито действа успокояващо на съзнанието и стимулира мозъчната дейност - все неща, от които имам спешна нужда. Наред с него си поръчах още перуанска салвия, корейски агасташ, мароканска мента, японска тигрова мента и африканско мушкато с дъх на шоколад - до едно благоуханни и застъпени в ботаническата медицина.
Забравих само най-любимия жасмин, но нищо - важното е, че проектът “Екзотична градина” официално започна. Искрено се надявам с това да направя зимата си по-щастлива, а франджипанитата - още по-доволни. Хората за надвиснали кризи и глад ми говорят, но аз друго знам - знам, че докато в една къща мирише на пачули, смях и квасен хляб, няма страшно.
Грънци, тор и пръст навсякъде, Сетая.
